Повече от двадесет години медицината е моят професионален път и впоследствие стана моят съзнателен избор.
Тази страница не е просто моята биография. Това е историята на човека зад професията – пътят от Фиер, Албания, до България, страната, в която изградих своя живот, семейство и професионален път.
Родена и израснала съм във Фиер, Албания.
В България пристигнах на 1 септември 1999 година – два месеца преди да навърша деветнадесет години. Не говорех български език и нямах близки тук. Единственото, което носех със себе си, беше задачата да уча медицина и да направя семейството горди с мен. Както и свободата, която спечелих от избягването на един тотален патриархален манталитет.
Баща ми е от района на Корча – област с исторически връзки с България, близо до днешната граница със Северна Македония. Благодарение на това имах възможността да следвам медицина в България.
Тогава не знаех, че тази страна ще се превърне в мой дом.
Първата ми година премина в Плевен. Там научих български език и се подготвих за кандидатстудентските изпити по биология, химия и физика.
Въпреки че през следващите години съм се връщала в Плевен само веднъж, той завинаги остана в сърцето ми като втори роден град. Именно там започна новият ми живот.
Българският език научих по необходимост – на режим „оцеляване“.
Затова и днес понякога допускам граматическа грешка, неправилно членуване или пропусната запетая. Вероятно това винаги ще остане моята малка следа като човек, роден и израснал в друга държава.
През годините неведнъж съм получавала забележки за начина, по който пиша. Понякога публични обиди :)
Признавам, че това се превърна в мой комплекс.
Понякога се усмихвам на времето, в което живеем. Ако пишеш с граматически грешки, те критикуват. Ако използваш изкуствен интелект като редактор, сме обвинени в липса на интелект!
Истината е, че нито граматическите грешки, нито използването на изкуствен редактор определят интелекта на човека. Те могат да покажат откъде идваш, но никога не могат да покажат докъде можеш да стигнеш.
Специалист по акушерство и гинекология, мамология и хирургия
Завърших медицина в Медицински университет – София.
Още по време на специализацията си по акушерство и гинекология започнах активно да се занимавам с мамология. Работата с жени в различни периоди от живота им постепенно ме убеди, че добрата медицина не трябва да разделя човека на отделни органи и диагнози. Всеки пациент носи своя собствена история, а лекарят трябва да вижда цялостната картина.
По-късно специализирах и хирургия.
Едновременно на този етап от професионалния си път работих като акушер-гинеколог, мамолог и детски гинеколог в Медицински център по детски болести с договор към УМБАЛ „Проф. Иван Митев“, както и в лечебни заведения в Драгоман, Банкя и Брезник.
Всяко едно от тези места ме научи на нещо различно. Нито една специализация, нито една болница и нито един курс не могат сами да изградят лекар. Истинското обучение започва след дипломата – с всеки пациент, всяка трудна диагноза и всяко решение, което носиш със себе си дълго след края на работния ден.
Затова и до днес продължавам да уча.
През годините интересът ми постепенно се насочи и към холистичната медицина.
Не защото смятам, че тя трябва да замени доказателствената медицина.
Напротив.
Вярвам, че съвременната медицина е основата на всяко правилно лечение.
Но вярвам също, че човекът не е сбор от отделни органи. Начинът на живот, психиката, храненето, стресът и хормоналният баланс често влияят върху здравето по начин, който не може да бъде пренебрегнат.
Затова продължавам да се обучавам и в области, които ми помагат да виждам пациента по-цялостно.
През 2024 година основах Медицински център СЕМС.
За мен това не беше просто следваща професионална стъпка.
Беше възможност да изградя място, в което медицината да се практикува така, както вярвам, че трябва да бъде – с уважение към пациента, с професионализъм, с време за разговор и с желание лекарят да разбере не само заболяването, но и човека срещу себе си.
В Албания израснах в семейство, в което дадената дума беше обещание.
Вниманието към това, което правиш, уважението към хората, благословията и добрата дума, която трябва да дадеш на всеки, когото срещнеш, бяха естествена част от живота на моите баби, дядовци и родители.
Народните мъдрости присъстваха в ежедневните ни разговори:
„Каквото посееш, това ще пожънеш.“
„Не копай гроб на другия, защото сам ще паднеш в него.“
„Светът е портокал и се търкаля – един ден си отгоре, друг ден си отдолу.“
За моите баби думите „Pac uratën“ – „Бъди благословен“ – бяха почти вместо поздрав.
Тогава не осъзнавах колко дълбоко тези думи ще останат в мен. Днес знам, че именно те изградиха човека, когото България дооформи и доразви.
А вярвам, че именно човекът изгражда професионалиста.
Израснах с баща бекташиянин и майка православна.
От дете живея с едно просто правило, което и до днес остава мой житейски ориентир:
„Религията на човека е доброто, което сам прави.“
В нашето семейство никога не е имало разделение между религиите. Празнуваме както християнските, така и мюсюлманските празници, защото винаги сме вярвали, че уважението към вярата на другия е също толкова важно, колкото и собствената вяра.
За мен вярата никога не е била въпрос на разделение. Тя е въпрос на вътрешен морал, на добрина и на отговорност към другия човек.
Бекташизмът е мистично течение в исляма, разпространено най-вече в Албания и на Балканите.
За бекташиите планината Томор в Албания е свещено място. Според традицията там се намира мавзолеят на светеца Баба Али.
Всяка година около 22 август – дата, която съвпада и с рождения ден на моя баща – хиляди хора се събират на планината. Християни и мюсюлмани прекарват нощта в палатки, вярвайки, че поклонението ще им донесе здраве, благословия и по-добра година.
Около Томор съществуват и много легенди. Според някои планината притежава особена енергия, а според други е своеобразен портал към друго измерение.
Независимо дали човек вярва в тези разкази, атмосферата там е необикновена.
Аз съм била три пъти на планината Томор.
Не знам дали причината е в самото място, в собствените ми избори или просто в живота, но след всяко от тези поклонения усилията ми сякаш са давали добра реколта.
Пазя това не като доказателство за чудо, а като красив личен спомен и като част от връзката ми с корените, от които идвам.
Често чувам, че добрият лекар е този, който отделя много време и винаги е усмихнат.
Аз бих си позволила да погледна на това по различен начин.
Понякога лекарят може да прекара един или два часа с пациента, а човекът отсреща да не оцени това време и внимание!
Друг път прегледът продължава значително по-кратко, защото графикът е променен от спешен случай, трудна диагноза или друго непредвидено обстоятелство. И въпреки това пациентът усеща, че в тези няколко минути е получил цялото внимание, от което се е нуждаел.
Според мен вниманието не се измерва с часовника.
То се усеща.
Когато човек го усети, много по-лесно приема, че понякога ще трябва да почака, да се върне в друг ден или заедно да намерим по-подходящ час.
Хубаво е лекарят да бъде усмихнат.
Но понякога, само няколко минути преди следващия пациент, той е поставил тежка диагноза, преживял е загубата на човек или носи със себе си тежестта на професията.
В такива моменти широката усмивка невинаги е възможна.
Но уважението и добронамереността винаги са.
И вярвам, че пациентът усеща именно тях.
Най-важното:
Най-важното е човекът да си тръгне с усещането, че е бил разбран.
Времето може да се преразтяга в повече срещи (без финансови задължения, ако го е отложил лекарят, според моите разбирания поради притиснат график). Обстоятелствата могат да се променят според ситуацията, но това, което прави разликата, е пациентът да бъде чут и да има взаимно доверие двустранно!! Не само пациент към лекар, но и лекар към пациент.
А това дали отсреща ще се оцени или ще се изкриви, е въпрос на личен път и разбиране!
Преди двадесет години вярвах, че колкото повече знания натрупа един лекар, толкова по-уверен става.
Днес мисля обратното.
Колкото повече уча, толкова повече осъзнавам колко много не знаем.
Медицината се развива всеки ден.
Затова смятам, че дипломата никога не е доказателството на обучението. Опитът се изгражда с Всеки пациент, Всяка трудна диагноза, Всяко съмнение.
Всичко това продължава да бъде част от обучението на лекаря.
И вероятно точно затова професията ни изисква не само знания, а и смирение.
Дали съм била винаги знаеща и смирение?
В началото бях доста далеч от двете:)
В момента най-смирената ми мисъл е, че ще трябва да стремя към двете цял живот!
