Повече от двадесет години медицината е моят професионален път. Но тази страница е по-скоро историята на човека зад професията: пътят от Фиер, Албания, до България, страната, в която изградих своя живот, семейство и професионален път.
Родена и израснала съм във Фиер, Албания.
В България пристигнах на 1 септември 1999 година, два месеца преди да навърша деветнадесет години. Не говорех български език и нямах близки тук. Единственото, което носех със себе си, беше задачата да уча медицина и да направя семейството си гордо с мен, въпреки че никога не ми беше минавала през ума мисълта да стана лекар. Независимо от всичко приех моята нова съдба с ентусиазъм.
Освен това спечелих и свободата си от един силно патриархален манталитет, какъвто съществуваше по онова време в Албания!
Баща ми е от района на Корча, област с исторически връзки с България, близо до днешната граница със Северна Македония. Благодарение на това имах възможността да следвам медицина в България.
Тогава не знаех, че тази страна ще се превърне в мой дом. През първата сурова зима в Плевен, където трябваше да науча езика, бях почти убедена, че няма да издържа този студ седем години, но в момента са минали 27 години. Все едно е минал само един миг.
Българския език научих почти в режим на оцеляване, с големия речник до мен, превеждайки медицинските текстове дума по дума.
Затова и днес понякога допускам някоя, според мен, малка граматическа грешка, неправилно членуване, пропусната запетая или превод от албанския с неправилна българска конструкция на изречението. Вероятно това винаги ще остане моята малка следа като човек, роден и израснал в друга държава.
През годините неведнъж съм получавала забележки за това. Понякога и публични обиди :)
Признавам, че това се превърна в мой комплекс и понякога съм молила приятелки да ме редактират, а сега директно се обръщам към изкуствен редактор, но и това трудно се приема.
Понякога се усмихвам на времето, в което живеем. Ако пишеш с граматически грешки, те критикуват. Ако използваш изкуствен редактор, си обвинен отново.
Истината е, че нито граматическите грешки, нито използването на изкуствен редактор определят интелекта на човека. Те могат да покажат откъде идваш, но никога не могат да покажат докъде можеш да стигнеш.
Завърших медицина в Медицински университет – София.
Още по време на специализацията си по акушерство и гинекология започнах активно да се обучавам по мамология. Няма специалност мамология и първоначално се обучавах при прекрасни колеги! Работата с жени в различни периоди от живота им постепенно ме убеди, че не мога да разделя човека на органи и диагнози. Всеки пациент носи своя собствена история, а лекарят трябва да вижда цялостната картина.
След като взех специалност по гинекология, освен че работих като акушер-гинеколог, мамолог и детски гинеколог в Медицински център по детски болести с договор към УМБАЛ „Проф. Иван Митев“, както и в лечебни заведения в Драгоман, Банкя и Брезник, започнах и специализация по хирургия.
Много трудни времена. Заплатата ми в болницата беше около 500 лева, с много дежурства, липса на персонал в болницата, напрегнати колегиални отношения. Парите от кабинетите във всички градове, където работех, бяха минимални. С две малки деца и цялата отговорност на една майка, съпруга и лекар, без подкрепа, която се опитва да оцелее, за да докаже на първо място на себе си, че може!
Нито една специализация, нито една болница и нито един курс не могат сами да изградят лекар или човек. Трудностите могат. Можеше да се върна в Албания и да бъда принцесата, на която всичко щеше да ѝ е уредено, но реших да изчакам в България мъжа си покрай работата му и да държа семейството съединено. Колкото до медицината, истинското обучение започва след дипломата, с всеки пациент, всяка трудна диагноза и всяко решение, което носиш със себе си дълго след края на работния ден.
През годините интересът ми постепенно се насочи и към холистичната медицина като допълнение към конвенционалната медицина.
Лично аз вярвам силно, че начинът на живот, психиката, храненето, стресът и вредните навици влияят върху здравето заедно с генетичната наследственост и може би понякога и съдбата.
Затова продължавам да се обучавам и в области, които ми помагат да виждам пациента по-цялостно.
Имаше един по-ранен вариант на автобиографията, редактиран от екипа, но аз реших да остане само моят глас и ще го кажа този път с мои думи! Медицински център СЕМС е моят дом и мястото, където мога да бъда себе си! Така че, когато пациент идва при мен, идва у дома и се надявам уважението да бъде двустранно, както трябва да бъде!
През 2024 година основах Медицински център СЕМС.
Какво означава СЕМС?
Сокол, Едиола, Михал, Софи: инициалите на моето семейство.
Колкото до детството ми, то ме оформи, както го прави с всеки човек.
В Албания израснах в семейство, в което дадената дума беше обещание. Вниманието към това, което правиш, уважението към хората, благословията и добрата дума, която трябва да дадеш на всеки, когото срещнеш, бяха естествена част от живота на моите баби, дядовци и родители. Винаги се е гледало с особено внимание какво даваш на отсрещния, дали си го наранил и колко опасно е това за самия теб! С годините се убедих, че всички те бяха прави!
Народните мъдрости присъстваха в ежедневните ни разговори:
„Каквото посееш, това ще пожънеш.“
„Не копай гроб на другия, защото сам ще паднеш в него.“
„Светът е портокал и се търкаля – един ден си отгоре, друг ден си отдолу.“
За моите баби думите „Pac uratën“ – „Бъди благословен“ – бяха почти вместо поздрав.
Израснах с баща бекташиянин и майка православна. В България най-близки до бекташиите са алианите, хора, които аз свързвам с много чисто разбиране за вярата и човека.
Девизът на нашето семейство беше:
Религията на човека е доброто, което сам прави.
В нашето семейство никога не е имало разделение между религиите. Празнуваме както християнските, така и мюсюлманските празници и празниците на алианите, бекташиите, защото винаги сме вярвали, че уважението към вярата на другия е също толкова важно, колкото и към собствената вяра.
Любопитно е, че Баба Али, откъдето в България последователите му взимат името си, а в Албания се наричат бекташи, е погребан в планината Томор. Тя се смята за свещено място.
Всяка година около 22 август, дата, която съвпада и с рождения ден на моя баща, хиляди хора се събират на планината. Християни и мюсюлмани прекарват нощта в палатки, вярвайки, че поклонението ще им донесе здраве, благословия и по-добра година.
Около Томор съществуват и много легенди. Според някои планината притежава особена енергия, а според други е своеобразен портал към друго измерение. Независимо дали човек вярва в тези разкази, атмосферата там е необикновена.
Аз съм била три пъти на планината Томор.
Не знам дали причината е в самото място, в собствените ми избори или просто в живота, но след всяко от тези поклонения усилията ми сякаш са давали добра реколта. Може би защото там съм ходила, за да се моля на Висшия, Господ, и просто съм уважавала начина, по който хората на баща ми изповядват тази вяра.
Колкото до човека и професията, това е взаимен процес: човекът изгражда професионалиста.
Често чувам, че добрият лекар е този, който отделя много време и винаги е усмихнат. Аз бих си позволила да погледна на това по различен начин.
Понякога лекарят може да прекара един или два часа с пациента, а човекът отсреща да не оцени това време и внимание, дори да отвърне на загрижеността с неразбиране по неясна за мен причина! Друг път прегледът може да е по-кратък, защото графикът е променен от спешен случай, трудна диагноза или друго непредвидено обстоятелство. И въпреки това пациентът усеща, че в тези няколко минути е получил цялото внимание, от което се е нуждаел. Уважението трябва да бъде взаимно и се изгражда и от двете страни.
Когато човек усети лекаря, много по-лесно приема, че понякога ще трябва да почака, да се върне в друг ден или заедно да намерят по-подходящ час, и връзката между тях става трайна.
Искам още една тема да отворя. Много структури въведоха задължителната усмивка на лекаря.
Усмивката обаче също е дълбоко чувство, а не статично състояние :) И човек се усмихва с очите си, дори понякога да е тъжен или изморен, защото не се знае колко дълъг ден е имал, не се знае каква тежка диагноза е поставил преди това или какво друго е преживял.
И пак стигаме до връзката с лекаря. Тази усмивка ще се види чрез уважението и добронамереността в тези случаи и блажен е този, който има очи да го види. Пациентът след това ще си тръгне с усещането, че е бил разбран.
Преди двадесет години вярвах, че колкото повече знания натрупа един лекар, толкова по-уверен става. С днешна дата се убедих, че колкото повече уча, толкова повече осъзнавам, че имам много да уча.
Медицината се развива всеки ден и дипломата никога не е доказателство за края на обучението. Опитът се гради бавно, със съмнението и с всеки труден случай.
Затова професията ни повече от всяка друга изисква знания и смирение.
Дали съм била винаги знаеща и смирена? В началото бях доста далеч и от двете :)
В момента най-смирената ми мисъл е, че ще трябва да се стремя към двете цял живот!
