Баща ми

Баща ми е роден в едно малко село край Корча, Албания.

Дядо ми и баба ми живеели в тежка бедност. Малко преди раждането на баща ми изгубили дете. Болката от тази загуба и липсата на медицинска помощ ги накарали да напуснат селото и да се преместят в по-развитата част на страната с надеждата останалите им деца да имат по-добър живот.

И там животът не е бил лек. Нямало електричество. Имало единствено труд и вярата, че образованието е единственият път към по-добро бъдеще.

Баща ми мечтаел да стане лекар, но съдбата му отредила друг път. Спечелил стипендия за инженер-геолог и приел това като свое призвание. Работеше неуморно и само за няколко години успя да се утвърди като един от най-добрите специалисти в областта си.

Едва на двадесет и осем години беше назначен за генерален геолог в една от най-големите нефтени компании в Албания.

Три години по-късно беше отличен като най-добрият и най-продуктивен специалист в цялата област и избран за делегат на честването на 75-годишнината на Енвер Ходжа, известния албански диктатор.

Бях едва на три години. Помня как баща ми се прибра у дома с един шоколад, изпратен за мен от Енвер Ходжа.

Тогава не знаех, че само година по-късно животът ни щеше да се промени завинаги.

Баща ми ръководеше мащабен проект за проучване на по-дълбоките земни пластове и нови нефтени находища. В него бяха вложени огромни средства и очаквания.

Проучването не даде резултата, който всички очакваха.

Обвиниха баща ми в предателство към партията.

Като дете не разбирах какво се случва. Единственият ми спомен е, че той се озова в болница. Майка ми ме водеше всеки ден да го видим в продължение на един месец, а той ми пазеше ябълката от обяда си и ми я белеше, когато се виждахме.

Научих какво се беше случило години по-късно.

След като го бяха обвинили, баща ми е трябвало да се яви пред комисия за присъдата си. Един ден по-рано беше срещнал дядо ми Михал, бащата на майка ми, и беше провел един важен разговор с него във връзка с достойнството и подкрепата. Разговор, който ще опиша в друг разказ.

На следващия ден баща ми се явил пред комисията. Още преди заседанието, докато чакал да дойдат изпратените от министерството, в залата влязъл разгневен изпратеник от Тирана. Вместо да произнесе обвинение, се обърнал към комисията с думите:

„Проверявайте фактите, преди да обвинявате хора.“

Оказало се, че съвсем случайно един от работниците пуснал отново машината. Само един метър по-надолу се намирало нефтеното находище. Количеството нефт, което се появило, било толкова голямо, колкото никога преди не били виждали.

Само един метър беше разделял живота ни от катастрофата.

За няколко часа всичко се промени.

Човекът, обвиняван в предателство, отново беше признат за един от най-добрите специалисти в страната. Веднага след случката го приеха спешно в болницата с тежък Мениеров синдром. Истината за всичко това научих години по-късно.

Ако беше признат за виновен, наказанието нямаше да бъде само за него.

По онова време диктатурата наказваше цели родове.

Аз и майка ми можехме да бъдем изпратени в трудови лагери. Роднините и от двете страни на семейството щяха да бъдат обявени за „неблагонадеждни“, без право на висше образование, без възможност за развитие, обречени на най-тежкия физически труд и на живот в бедност. Една присъда можеше да унищожи бъдещето на стотици хора.

След всичко преживяно баща ми се върна на работа. Направиха го директор на една от най-важните нефтени корпорации.

По онова време държавната нефтена компания строеше жилища за своите работници. Баща ми имаше възможност да решава кой да получи дом.

Никога не използва това положение за лична облага. Помагаше на хората, които наистина имаха нужда. Търсеше работа за безработните и дори за осъдените. Спомням си как идваха родители на момчета, които бяха попаднали в затвора за някое безумие, дълга коса, по-свободно мислене или поведение, да търсят работа за тях, и той помагаше.

Майка ми го молеше да намери работа момичета с болни родители или с родители на ниски работни позиции, които нямаха подкрепа, защото и по време на комунизма нямаше равни права за всички.

Ние живеехме в малък апартамент от около петдесет квадратни метра, а вкъщи непрекъснато идваха хора с най-различни проблеми. Седях на масата с учебниците си и неволно слушах разговорите.

Понякога беше толкова шумно, че ставах в пет часа сутринта, за да уча, когато в дома най-сетне беше тихо.

Родителите ми не притежаваха богатство, въпреки че трябва да призная, че по онова време получаваха едни от най-високите заплати. Имаха и привилегии, които по-скоро използваха, за да помагат на другите. Аз и брат ми бяхме още малки и нямахме нужда от особено съдействие.

Но най-ценното, което родителите ми притежаваха, беше доверието на хората и възможността да им помагат.

Минаха няколко години и Албания вече не беше същата.

Диктатурата падна и страната търсеше своя нов път, а хората вярваха, че с демокрацията ще дойдат справедливостта и свободата.

По време на протестите работниците имаха един голям проблем: нямаше с какво да стигат до работа. Баща ми им обеща, че ще намери решение, и реши да напусне, като преди това подписа договор за закупуването на автобуси за работниците, както беше обещал.

Една от основните причини баща ми да напусне беше изключително агресивното словесно нападение и публичното му злепоставяне от страна на млад инженер и група работници, които превръщаха протестите в поле на разрушителна агресия и унищожаване на обекти.

Нормална практика за част от „носещите демокрацията“ през 90-те години в Албания.

А „хейтърството“, колкото и да е чужда тази дума, направи първите си солидни стъпки с идването на демокрацията.

След оставката на баща ми същият този млад инженер зае ръководна позиция!

А баща ми беше преместен в най-тежкото производство, при най-лошите условия и с много по-ниска заплата.

След смяната на режима много ръководители бяха осъдени на затвор. Сред тях беше и Фатос Нано, бивш лидер на Социалистическата партия, който почина наскоро.

Тогава виждах с недоумение как сред новите демократи имаше и хора, които до вчера бяха сред най-запалените комунисти в Албания.

Един следобед майка ми и аз вършехме домакинската работа, а баща ми гледаше следобедните новини, когато изведнъж по телевизията започнаха да говорят за него.

Обвиняваха го, че е присвоил средствата, предназначени за автобусите на работниците.

Съобщиха, че прокуратурата го издирва.

Аз изпаднах в абсолютен шок.

На следващия ден баща ми сам отиде в прокуратурата. Оказа се, че срещу него няма повдигнато обвинение и не е установено нарушение. Договорът беше изпълняван според договорените условия, като единственият проблем беше забавянето на средствата.

Макар прокуратурата да не откри нищо срещу баща ми, обществената присъда вече беше произнесена.

В онези години телевизията беше единственият източник на информация и никой не се интересуваше дали има доказателства.

По улиците обиждаха майка ми. Хора, на които родителите ми бяха помагали години наред, се превърнаха в техни съдници.

Практика, която според мен постепенно се наложи като поведение на хора и продължи да се разраства през безкрайния преходен период на нашите държави.

Живеехме трудно. Истината беше, че нямахме почти нищо. Имахме телевизор, пералня и хладилник, но това бяха вещи, които по онова време се даваха на образованите хора на добри работни позиции.

Не знам колко съм плакала. Тази история остана една отворена рана за мен за цял живот. Брат ми и аз растяхме, а домът ни беше само петдесет квадратни метра.

Един от новите директори на компанията, където баща ми вече работеше като обикновен инженер, реши да ни даде по-голямо жилище.

Но не всички можеха да приемат това.

Започнаха процедури жилището да ни бъде отнето.

Свикаха комисия, която да гласува срещу моите родители. Но в тази комисия всеки човек познаваше човек, на когото моите родители бяха помогнали, и застана зад тях.

Жилището не беше отнето на моите родители, но някой трябваше да бъде наказан.

Наказаха самия директор, който беше дал жилището на баща ми, и му отнеха апартамента след решение от по-високо ниво.

Никога няма да забравя деня, в който той и съпругата му дойдоха да кажат това на родителите ми. И до днес тази история ми причинява болка. Молила съм се съдбата да е благословила това семейство след несправедливостта, която му причиниха.

Години по-късно всичко постепенно намери своето място.

Баща ми се върна към професията, която обичаше. Отново зае ръководни позиции, защити докторантура, а след пенсионирането си като генерален технически директор на Албпетрол, само месец по-късно беше поканен да продължи да работи като директор в частна компания, където и до днес продължава като консултант.

Аз обаче носих всички тези истории със себе си цял живот и едно лято реших да попитам баща ми за нещо, което дълго ме тормозеше.

Какво се беше случило с човека, който беше изпратил клеветата срещу него в телевизията?

Знаехме, че това е същият младеж, който беше участвал в палежи и разрушения и се беше опитал да съсипе репутацията на баща ми.

Само защото „не го кефеше“? Или защото е смятал, че баща ми е получил всичко даром, че е заемал високата си позиция, „без да има капацитет“, или че кой знае на кого се е подмазал?

Много е лесно отстрани да съдиш за чуждите постижения!

Баща ми отговори, че последния път го е видял в инвалидна количка, да крещи по улиците, след като синът му бил починал. Казват, че по-късно и той е починал.

Никога повече не се върнах към тази история.