Фиорела

Фиорела беше дъщерята на чичо ми. Само шест месеца по-голяма от брат ми, двамата израснаха заедно. Бяха неразделни. Детството им беше изпълнено с пакости, смях и истории, които и до днес разказваме на семейните събирания.

С времето Фиорела се превърна в красива, умна и изключително възпитана млада жена. Завърши английска литература и всички очаквахме с нетърпение следващата глава от живота ѝ. Говорехме за бъдещето ѝ, за работа, за семейство. Дори обсъждахме какъв човек би бил достоен да върви до нея.

На 31 август 2011 година бях в Албания. Брат ми ми се обади. При рутинен гинекологичен преглед заради закъснение на менструалния цикъл лекарят назначил изследване на туморни маркери. Стойностите били стотици пъти над нормата. Компютърната томография показала карцином в IV стадий с множество метастази в коремната кухина и малкия таз. Първичното огнище не можело да бъде установено.

Първата ми мисъл беше карцином на яйчника.

Надявах се всички да грешим.

Още същия ден се свързах с един от най-добрите онкогинеколози, които познавах в България. Обадих се на сестра ѝ в Гърция и на брат ѝ в Канада. В началото на септември всички се срещнахме в България.

Исках да вярвам, че има грешка. Че някой някъде е сбъркал.

Бившият ми началник я прегледа. Заради това, че Фиорела беше девствена, прегледът беше силно ограничен. Насочи я към съпругата си, една от най-уважаваните специалисти по образна диагностика в България. Двамата обещаха лично да разгледат изследванията.

На следващия ден получихме отговора.

Албанските лекари се оказаха прави.

Прогнозата беше жестока и бившият ми шеф прогнозира само около 11 месеца живот.

Започна борбата.

Аз потърсих мнението на всички онколози, до които имах достъп тук, в София. Търсех някой, който да ми даде надежда, че има лечение, което сме пропуснали.

Изпратихме я обратно в Албания. Брат ми, който е инвазивен кардиолог, пое изцяло грижата за нея.

Още в първите дни след завръщането си Фиорела се оплака от болка в подбедрицата. Плановете за лечение отстъпиха място на спешна консултация със съдов хирург. След това започнаха инсултите, честото изпадане в кома. Кратките подобрения, последвани от ново влошаване.

Брат ѝ обиколи света в търсене на решение. Сестра ѝ пътуваше всяка седмица от друга държава само за да я види за малко и да бъде до майка си.

Накрая, в една от най-известните болници в Белгия, една медицинска сестра тихо казала на братовчед ми нещо от рода:

„Върнете се у дома. Направихте всичко възможно за сестра ви.“

След химиотерапията, назначена от белгийския лекар, състоянието ѝ се влоши още повече.

Оказа се фиброламеларен карцином на черния дроб. Много рядък и необясним за нас. Нямаше известна фамилна обремененост или обичайни рискови фактори. Никога не беше пила или пушила. Никога не беше приемала постоянно лекарства.

Брат ми остана до нея до последния ѝ дъх. Работеше тежки дежурства в интензивно отделение, а всяка свободна минута прекарваше до леглото ѝ.

Не знам как е издържал.

Аз забременях същия септември. С всеки изминал месец виждах как Фиорела се променя. Започнах да говоря с нея все по-рядко, защото болката ме пречупваше. Ревах с дни, след като говорех с нея, и получавах силни контракции.

Когато се роди дъщеря ми, Фиорела ми се обади. Беше толкова щастлива и развълнувана с надеждата, че ще я види, когато се прибирам.

Не познах гласа ѝ.

Болестта го беше променила напълно.

След разговора получих толкова тежък херпес по устните от стрес, само за няколко часа, че лицето ми се поду до неузнаваемост.

Същата вечер, на 22 май 2012 година, се случи земетресението с Перник като епицентър. Бях в болницата с новородената си дъщеря.

Когато усетих трусовете, се затичах към бебето. Акушерките не ме познаха, така подута и преобразена от херпесите по лицето, и отказаха да ми дадат детето.

Търсих колегата педиатър, с когото бях работила на няколко дежурства и който би трябвало да ме познае. Едва след като ме разпозна, и то трудно, ми позволиха да застана до количката на дъщеря си.

Стоях права с часове в болничния коридор, само няколко дни след секцио. Не чувствах болката от операцията.

Носех друга болка и мислех за майката на Фиорела. Какво ли преживява една такава майка в такъв момент?

На 14 юли 2012 година Фиорела почина, пет дни преди да навърши 27 години.

Аз не бях там. Брат ѝ също отсъстваше. За кратко му се беше наложило да се върне в Канада при семейството си.

Тя изчака два дни вкъщи брат ми да се прибере от Тирана.

Погледна го, хвана го за ръката и си отиде.

Аз и брат ѝ се прибрахме след това.

С нейното заминаване сякаш една част от света ми рухна. Ревах, докато имах чувството, че сълзите ми свършиха. Съжалявах, че не намерих сили да бъда по-често до нея и че болката ми беше по-силна от мен.

По-късно започнах специализацията си по хирургия. Работех в отделения, където голяма част от пациентите бяха онкоболни.

С времето разбрах, че всеки пациент, на когото успявах да помогна дори с една добра дума, лекуваше и малка част от мен.

Защото болката, която остави Фиорела, никога не изчезна.

‍